Чудех си се просто:

Дведесет и някой си август, 2007... Вчера на връщане от морето. Пътувахме с влака от Варна вече доста време и някъде малко след гара Ямбол чувам радостен възглас пред купето: "Я! Растафари, батко!" и вътре влизат три момчета. Скинари. А тъкмо се зарадвах, че е някоя сродна душа, да си бъбрим до Пловдив поне... Но не би!

---

Не за това ми е думата. Момчетата бяха любезни поне с мен и с приятеля ми, но с другото момче [което ни е приятел], с което пътувахме, се отнесоха меко казано отвратително. Уважиха това, че съм момиче и не се държаха грубо с мен нито с останалите ни спътници в купето, поне не много... Отървахме боя. Поговорихме си. Малко, но си поговорихме. Понеже момчето [едиственият растафар в купето освен мен], с което се заяждаха, имаше нарисувана анархия на мешката, обвиниха и трима ни за членове на анархо-съпротивата, каквото и да е това.

---

Запитах се, какви сме всъщност. Не сме растафари, но имаме дредове; изповядваме растафарянството [аз поне], но ходим на Великден с родителите си на църква; приятелят ми слуша пънк, но не е пънкар, нито анархист; другото момче [Васил] рисува анархии по пейки и прочие [от дъжд на вятър], но не е анархист. Като се замисля, не знаем нищо за анархисткото движение в България. Осъмних се и че основателите и последователите на това движение знаят нещо за него въобще. Защо хората се забъркват в неща, от които понятие си нямат? Защо онези млади хубави момчета са се захванали с немския и боя на нищо не подозиращи минувачи? Те сами си казаха, че им се бие и биха набили първия срещнат на улицата човек, стига да не е техен приятел, но като ги разбрах какви са, помежду си биха се сбили за спорта.

---

Замислих се хората - дали са доволни от това което са, колкото и да е непълноценно то, дали го съзнават и дали това поражда някаква жажда за знания у тях. Желание за себедоказване, за развитие на личността и подобни... Понеже не съм забелязала подобно нещо до сега у никого, не вярвам да го усещат. Познавам малко хора толкова жадни за знания за всякаквите култури и движения, които не се ограничават само до тези, които споделят собствените им виждания. Тези хора не искат да се определят като никакви, защото знаят каква отговорност носи това. Лична отговорност. Едва ли някой ще ти търси някога сметка за това каква е политическата ти ориентация, сексуалната, религиозната и подобни - това е нещо, което човек сам избира [освен в редки случаи] и сам бива отговорен пред себе си за избора си, сам знае защо го е направил и защо поддържа дадено становище. Сякаш има нужда всеки ден да се убеждава сам в правотата на избора си, за да не се отметне от него. И действително има такава нужда. Често ме питат защо не се подстрижа. За да не се впускам в обяснения, просто отговарям, че защото ме мързи и така ми е удобно. Единствено аз знам защо, единствено аз знам каква е цената на това да поддържам тезата и мнението си по дадения въпрос толкова дълго време. Въпрос на гледна точка. Малцина биха разбрали, а още по-малко биха се съгласили с моите доводи, за това ги споделям рядко. Но живо ме интересува защо другите избират своите пътища. На базата на какво правят своя избор и готови ли са да го защитят ако някой го оспори.